111 години от обявяване независимостта на България

7

111 години от обявяване независимостта на България

1908 г. На 22 септември в църквата „Св. Четиридесет мъченици“ в Търново се обявява независимостта на България, с което страната ни отхвърля васалната си зависимост от Османската империя, наложена й от Берлинския договор (1878 г.).
Провъзгласяването на независимостта на България е политически акт, извършен от правителството на Александър Малинов. С него се отхвърля васалната зависимост на България от Османската империя, наложена й от Берлинския договор, сключен през 1878 г. Според договора териториите на Северна България са включени в т. нар. Княжество България – автономно (самостоятелно) трибутарно (плащащо данък) княжество, което остава под върховната власт на султана. Южна България под името Източна Румелия получава административна автономия, но остава под политическата и военната власт на султана. Княжеството трябва да участва в изплащането на държавните дългове на Турция (за него е в сила режимът на капитулациите, наложен на Османската империя от Великите сили). Компанията на Източните железници запазва своите права на територията на Княжеството. Въпреки че васалната зависимост е по-скоро формална, тя затруднява установяването на равноправни икономически и политически отношения между България и останалите държави. Първите стъпки към премахване на това васално положение са свързани с изпращането през 1879 г. на български дипломатически и търговски агенти в съседните балкански страни и подписването през 1889 г. на самостоятелни търговски договори с редица държави. След Младотурската революция, извършена през 1908 г. се създават условия за отхвърляне изцяло на васалната зависимост на България. Правителството и князът са подкрепени от Австро-Унгария, която се стреми да анексира Босна и Херцеговина. Поради васалната зависимост на България турското правителство не поканва българския дипломатически представител в Цариград Иван Стефанов Гешов на прием заедно с другите дипломати. Това дава повод на българското правителство да го отзове от Османската империя. По същото време турските служители по Източните железници започват стачка. За да не се прекъсне движението, правителството на Александър Малинов изпраща български служители на тяхно място. След прекратяването на стачката обаче българските власти задържат под свой контрол ЖП линия. В такава обстановка на 22 септември 1908 г. в черквата „Св. Четиридесет мъченици“ в Търново със специален манифест е провъзгласена независимостта на България, а княз Фердинанд I приема титлата цар на България. Учредява се възпоменателен медал по този повод. На следващия ден Австро-Унгария обявява анексирането на Босна и Херцеговина. Тъй като клаузите на Берлинския договор 1878 г. са нарушени, възниква остра Балканска криза (1908–1909 г.). Повечето от Великите сили отказват да признаят независимостта на България, влошават се и българо-турските отношения. Турция настоява България да й изплати 125 млн. франка обезщетение, за да признае българската независимост. С помощта на Русия е постигнато споразумение по възникналите тежки финансови проблеми. Подписани са Руско-турски протокол (1909 г.), Българо-турски протокол (1909 г.) и Руско-български протокол (1909 г.). Според тях Русия опрощава на Турция военните й задължения, останали още от войната от 1877–1878 г., срещу което Турция се отказва от всякакви претенции към България. От своя страна България трябва да изплати на Русия в срок от 75 г. 82 млн. франка. Турция, а след нея и Великите сили признават независимостта на България. С провъзгласяването независимостта на България се издига международният авторитет на страната и тя се превръща в равноправна на другите европейски държави.

На 22 септември  през 1872 г., въпреки забраната на Васил Левски, е извършен Арбаконашкият обир. В Арабаконашкия проход (днес Ботевградски проход) турска пощенска кола е ограбена от група революционни дейци под ръководството на Димитър Общи. В резултат на акцията са взети 125 000 гроша, които да бъдат използвани за нуждите на Вътрешната революционна организация. На същата дата през 1912 г. с царски указ за помощник-главнокомандващ се назначава ген. Михаил Савов, а за началник-щаб на Действащата армия ген. Иван Фичев. Назначенията са част от подготовката на бъдещата Балканска война. През 1944 г. със заповед на военния министър Дамян Велчев в българската армия се създава институтът на помощник-командирите, на който е възложена политическата работа сред войската за създаване на „братски отношения между чиновете във войската“ и за „културно-просветно превъзпитание в духа на идеите на ОФ“. 1956 г. – Тодор Живков заминава с парламентарна делегация на посещение в Югославия. По време на посещението македонският въпрос се избягва, но Живков поставя въпроса за антибългарската пропаганда в Югославия. На същата дата през 1981 г. се открива паметникът на Незнайния воин в София, издигнат в памет на българските войници, пожертвали живота си в името на отечеството.