Борислав Ангелов e политолог. През 2001 г. се дипломира като магистър по политология в СУ „Св. Климент Охридски” със специализация „Външна политика и национална сигурност”. През 2003 година завършва и „Публична администрация”(бакалавър), отново в СУ. Професионалните му занимания са в сферата на геополитиката, политическите идеологии, институции, избирателните системи, коалиции и медии.
Как оценявате работата на служебния кабинет? Има ли служебни министри, които да заслужават повече внимание, въпреки че стоят встрани от светлината на прожекторите?
Нямам еднозначна оценка за служебното правителство. Не споделям мнението, че е нужно да има големи очаквания към такива правителства, а това беше натоварено с не малко от някои анализатори, медии, политици. У нас традиционно този тип правителства се радват, ако не на голямо одобрение, то на комфорт, има повишен праг на толерантност към тях, не трупат лесно негативи. Може би, защото на тях се гледа, като на нещо временно. Има различен типаж министри в служебното правителство. Едни използват участието си в него, за да си правят ПР със заявка за бъдеща роля в обществено-политическия и икономически живот у нас, втори гледат да вдигат шум, да привлекат вниманието към себе си, трети няма да разберат защо са въобще на това място, снишили са се, но има и такива, които си гледат работата.
Трудно мога да кажа, че това служебно правителство действа като единен отбор, а по-скоро на отделни звена, където има някъде стиковка, а другаде не.
Повече внимание бих отделил на дейността на министрите на външните работи, отбраната и правосъдието. Там се забелязва институционалният и професионален опит, съчетан с житейския, биографичен.
Следизборната реторика и действия на ИТН повдигат въпроса дали Слави Трифонов разбира какво му говори суверенът. Може ли това да доведе до отлив на избиратели и кой ще запълни отворилия се вакуум?
Всъщност суверенът знае ли какво точно иска или политиците не могат да оправдаят очакванията им се пита в не малка част от цялата загадка през всичките години след 10 ноември 1989 г.?!
ИТН и Слави Трифонов знаят какви очаквания има и какво се иска от тях от страна на техните избиратели, а това, че се разминава с политиците, избирателите на другите политически формации, медии, анализатори е разбираемо и за тях не е проблем.
Определиха се като формация, която е против системата. Не са като другите, които искат да загладят нейните ръбове само, което се представя като реформа или промяна пред обществото. Не те се пришиха към други формации или се определиха като такива, това беше дело на други. За тях реформа не е просто да се смени главният прокурор с друг и така да мислиш, че ще решиш проблемите в съдебната система, а оттук и на цялата държава едва ли не. Гледат отвъд системата, която имаме днес.
Намираме се във времето на тренда на постдемокрацията и мнозина мислят, че със старите методи и похвати може да се решат проблемите, да се преодолеят кризите и най-вече да се върне доверието към институциите, но се лъжат жестоко.
Те могат да дадат само краткотрайни и илюзорни успехи, който да замъглят представата от случващото се и предстоящото. Може да звучи странно, но към момента не виждам как случващото се ще доведе до отлив на избиратели от ИТН, а у нас вакуум има и вотът на 11 юли е поредното доказателство, най-малко с ниската си избирателна активност.
ИТН се намират във възходяща позиция, други трябва да помислят сериозно за тяхната роля, влияние и оттук нататък на поведение.
Виждате ли условия за политическо помъдряване в ИТН или смятате, че поведението й всъщност следва предварително начертана стратегия?
От отминалите събития в действията на ИТН се забелязва предварително начертана, ако не стратегия, то поредица от ходове в една или друга ситуация, обстановка. Забелязвате ли, че от ИТН често пъти се позовават на процедурите разписани в Конституцията, което за мен не е случайно. Самите те обявяват, че са предвидили и подготвени в различните сценарии и се движат съгласно тях, какво може да очакват, в какво могат да бъдат обвинени. Искрени са, че не изключват и следващи предсрочни избори.
Опитът на системните партии да ги вкарат в тяхното русло на разбиране за правене на политика се сблъсква с това на ИТН, вместо мостове се изграждат прегради и се стига до престрелки.
Смятат, че именно това е довело до днешното състояние в страната и отношението на хората към политиката. За тях правилата на играта в политиката се променят, което зависи от умението на играчите на политическата сцена.
Кои обществени сфери, дейности и интереси страдат най-много при настоящата политическа криза и кои – най-малко?
По-този въпрос мисля, че се спекулира много у нас с определени цели, желания и намерения. Заиграва се с емоциите и страховете не само на хората, на определени сектори, но и на бизнеса. Много лесно свеждат нещата до избора или-или. За тази цел се говори на ангро, манипулативно, с черни окраски и апокалиптично. Понякога това ти е нужно да оправдаеш дадено непопулярно действие, да си намериш оправдание за него, ако щете и да се скрие ролята на задкулисието, както е модерно да се приказва у нас.
Колко още ще е способен държавният апарат да осъществява задоволително функциите си, преди липсата на парламентарно мнозинство и активна нормотворческа дейност да застрашат националната сигурност?
Не виждам такава заплаха за националната сигурност.
По-опасно е правителство на всяка цена, на каквито и да е плаващи мнозинства, които лесно ще бъдат обявени като безпринципни, продукт на договорки и задкулисие.
Не е ли по-важно да има устойчивост на нормативната уредба, промени да се налагат, когато има необходимост или да се облекчи един или друг административен режим за гражданите и бизнеса, например. Отколкото да се действа на парче в името на това да има някакви промени или да се стимулира активност, тъй като на някой му е хрумнало това и гледа количеството, а не качеството.
Аритметичният сбор за парламентарно мнозинство може да създаде аритметична стабилност, но не води автоматически до политическа, икономическа, социална стабилност и сигурност. Да не говорим за реформаторска.
Предвид голямото обществено доверие към служебния кабинет, виждате ли Румен Радев като инструмент за излизане от очертаващия се дълъг период на политическа нестабилност, но вече в ролята на партиен лидер, а не на президент?
Погледите за създаване на политически проект свързан с Румен Радев съществуват още от първата година на мандата му. Не изключвам този вариант, но преди това трябва да спечели втори мандат за президент.
Намираме се в период на създаване на нова партийна система. Тепърва ще видим кои играчи ще оцелеят, кои нови ще се утвърдят, какви нови ще се появят.
Много е важно да се уцели времето на създаване на една политическа партия , за да бъде успешен. Естествено хората, идеите, нейното позициониране, визията на формацията, ресурсите също имат своето значение. Партийното строителство не е лесно дело, особено ако не искаш да играеш поддържаща роля или пък само за един сезон.
Какви международни интереси се сблъскват на политическата сцена в България сега?
На пръв поглед това е енергетиката и по- точно потоците на газ откъде, през къде и закъде ще минават. Намираме се във време на силно противопоставяне между Изтока и Запада, които ударно влезнаха в нова фаза след Украинската криза от 2013-2014 г. Между САЩ и НАТО от една страна и Русия от друга, но няма да е пресилено ако кажем, че тука е и Китай. Ние сме на границата на това противопоставяне не само чрез Черно море. Имаме влошени отношения между Вашингтон и Анкара. Турция все повече се стреми да играе ролята на незаобиколим регионален играч. Конфликтите в Близкия изток и Афганистан представляват заплаха за България, най-малко от гледна точка на бежански натиск. Виждаме как днес бежанците се използват от Анкара и Минск по един или друг начин. Вашингтон се стреми поне да ограничи, ако не може да спре интересите и инвестициите на Китай в Европа, особено Югоизточна. Не става въпрос само за тези свързани с Един пояс, един път, инфраструктурни или пък изграждането на 5G мрежи.
България е подложена от някои свои съюзници в ЕС и НАТО на непрекъснат натиск да отблокира Република Северна Македония едва ли не на всяка цена за присъединяване към ЕС. Тук е разковничето дали българският политически елит е съумял да извлече поуки от миналото, да защити националните си интереси или да извърши предателство в името на поредното потупване или подкрепа на думи, посещение на някой висш политик от САЩ или Запада.
Да защитаваш интересите си, особено когато е свързано с истината, историята, на борещите се от десетилетия за българското си самосъзнание не е признак на слабост и не може да подлежи на търгашество скрито зад каквито и да е ценности и избори, както са ни представяни някои през 20 век, довели до катастрофи.
Едно интервю на Емил Славов